Писателският блог на Тишо

На влизане във фризьорския салон Даниела се изненада за пореден път колко добре изглежда Мартин. Беше засмян и чаровен, кожата му искреше от чистота, не преставаше да се усмихва. Носеше прилепнали дрехи, които подчертаваха поддържаното му, добре сложено тяло. И как само флиртуваше с момичето на фризьорския стол. Горкото дете, не откъсваше поглед от огледалото, слушаше в захлас, а той й говореше ли говореше. „Сигурно всичките му клиентки са влюбени в него” – помисли си Даниела и послушно седна на удобното канапе за чакащи. Взе списание и започна безцелно да го разлиства. Чудеше се колко ли мацки са минали през ръцете на този красавец, който определено знаеше как да общува с жените.
Приятно изненадан от присъствието й зад гърба си, Мартин се престори, че не й обръща никакво внимание. Съсредоточи се върху прическата, която работеше в момента и безгрижно продължи разговора си с клиентката – момиче, което работеше в отсрещния магазин.  Познаваха се отдавна и бяха много добри приятели. Тя си правеше косата при него безплатно, а  той купуваше обувки винаги с 50% намаление. И двамата бяха доволни от това споразумение. Нарочно се бавеше повече от необходимото. Искаше да провери дали на Даниела няма да й писне да чака, дали няма да се почувства пренебрегната и да си тръгне. Тя обаче кротко разлистваше списания и с нищо не издаваше да е изнервена или отегчена. Дори напротив – удобната поза, която беше заела върху канапето излъчваше завидно спокойствие и безгрижен комфорт.  Продавачката на обувки остана доволна от допълнителните грижи, които полагат за косата й. Мартин най-после приключи работата си - резултатът беше превъзходен. Момичето стана от стола, огледа се кокетно в огледалото, завъртя се от всички страни, усмихна се и дори й се прииска да го целуне по бузата за добре свършената работа, но в този момент забеляза чакащото самотно момиче на канапето и хвърли многозначителен поглед към Мартин. С дискретен жест и съзаклятническа усмивка той кимна към входната врата. Камбанката над нея издрънча и двамата с Даниела останаха напълно сами.
Тя продължи да се преструва, че чете, все едно нищо не е забелязала. Без да хаби излишни думи Мартин зареди кафеварката и я сложи върху газовия котлон в сервизното помещение зад салона. След пет минути на масата между тях димяха две горещи чаши с кафе, на врата висеше табелка „затворено”, а двамата водеха толкова оживен разговор, че страничен наблюдател можеше да остане с впечатление, че се познават от цял живот.
Първата работа на Даниела беше да му се извини за арогантното си поведение в бара преди няколко вечери. Обясни му, че го е объркала с поредния женкар и, че сега вече знае, че той всъщност не е мазният тип, за който се представя. Мартин не й остана длъжен и побърза да й направи комплимент, че  той също си е променил мнението за нея и, че вече не я смята за фригидна кучка, както в началото. Смяха се дълго, после изведнъж разговорът стана сериозен. След като се убеди със сигурност, че той не е хомосексуалист, нито е женен и, че  дори няма постоянна приятелка, Даниела го покани на кино. Чудеше се ще успее ли да задържи такъв хубавец само за себе си? Очевидно нямаше да бъде лесно и точно това й харесваше най-много в цялата ситуация. Тя отчайващо се нуждаеше от ново предизвикателство - от нещо, което да й дава стимул да става от леглото сутрин.
В киното се опипваха като тинейджъри. Тя търпеливо изчака той да направи първата стъпка. Мартин нежно постави ръка върху нейната и зачака да види каква ще бъде  реакцията й – ако не дръпнеше ръката си хубаво, ако я дръпнеше – още по-хубаво. Все пак намеренията им бяха ясни. И двамата се наслаждаваха на  тази игра. Вместо да се прави на свенливо момиченце обаче, Даниела започна да масажира члена му през копринения панталон и за нула време получи желания резултат. През оставащия един час до края на филма тя го държа в напрегнато предоргазмено състояние. Ту внезапно спираше с ласките, ту неочаквано ги подновяваше. Целуваше го по ухото, нежно прокарваше нокти по вътрешната част не бедрата му. Докосваше члена му за миг, все едно по случайност или пък го масажираше почти докато не усети, че е време да спре. Даниела се опитваше да не издава колко много се забавлява от всичко, което върши в тъмното. Лицето й запази каменното си изражение - в пълен контраст с палавите движения на ръцете й. Знаеше колко много го побърква с това. Не можа да въздържи смеха си при вида на набъбналата издутина под тънкия му копринен панталон, която се набиваше на очи, след като светнаха лампите в киносалона.
Ако той беше от обикновените мъже, тя щеше да го изчука още същата вечер и да го направи свой роб. Нямаше търпение да го види гол, да докосва цялото му тяло, да хапе зърната му, но Мартин беше опитен мъж и, за да го подчини на волята си, Даниела реши да го принуди да чака. Позволи му да я заведе на непретенциозна вечеря, след това да я закара със симпатичния си “Мини купър” до тях и с това вечерта приключи. Мартин не получи нищо повече от дълбока, страстна и продължителна целувка за лека нощ.
-
-
Следва продължение …

Отново сама в празния си, зловещ апартамент, който й напомняше за депресията, изолацията и загубата на Жоро, със свито сърце Даниела разсъждаваше върху провалите в жалкия си живот. Беше загубила баща си - единствения човек на този свят, който я обичаше истински, твърде рано. Макар и да беше жива, майка й не съществуваше за нея. Опитите й да се сдобие с всичко, което остана след смъртта на професора оголиха истината за алчния й, завистлив и злобен характер. Никога не се беше разбирала с майка си – мразеше я още от малка заради безкрайните шамари, обиди и унижения, които трябваше да изтърпи. Някои хора просто не стават за родители и никога не бива да допускат да имат деца.  Майка й беше точно такъв човек – ревнуваше собствената си дъщеря от мъжа си, дори открито го обвиняваше, че блудства с нея, при това пред негови приятели. Интелигентният мъж мълчаливо и с дълбоко прикрита обида понасяше тези унижения с една единствена цел – да запази семейството си цяло в името на едничкото нещо, което имаше по-голям смисъл от науката в живота му  - Даниела. Беше сигурна, че ранната гибел на баща й до голяма степен се дължи на нервите, които хабеше, на обидите, които беше принуден да търпи, на обвиненията в изневери след всяка командировка в чужбина и на безкрайните скандали в къщи, които го държаха в постоянно състояние на напрегнато очакване. Даниела не беше сигурна дали баща й е бил верен на съпругата си. Това нямаше никакво значение. Знаеше едно със сигурност – отвратителната й майка му завиждаше дори за това, че има възможност да пътува в чужбина. Неведнъж и дваж той й беше предлагал да я вземе със себе си – да й покаже Прага, Източен Берлин, Москва, Будапеща. Другарите от научно-изследоватеския център водеха редовно жените си по екскурзии - поне веднъж годишно. В моменти като този майка й се правеше на недостъпна, горда и самостоятелна. Нея не можеха толкова лесно да я купят само с някаква екскурзийка в друга страна, тя беше над тези неща..  “Толкова си жалка, мамо!” Даниела се разплака. Чувстваше се като пълен сирак. Самотата я стискаше за гърлото и зловещо шепнеше в ухото й, че няма човек, който да може да живее щастливо без любов. В крайна сметка никой не я обичаше истински.
Замисли се за мъжете – те винаги искаха едно и също – само секс. Припомни си колко зле се беше отнесла с Християн. Доповръща й се от мисълта за унижението, което изпита онзи следобед, в който мутрата Асен заплаши да й чупи врата ако не му върне всички бижута, които й е подарил. Подтисна се още повече от спомена за начина, по който уж деликатният Алекс се беше възползвал от нея - как я беше завел на планина само и само, за да я изчука за последно и да й съобщи, че възнамерява да сключи изгоден брак, който ще го направи още по-богат. Единствената светлина в живота й – артистът Жоро си беше отишъл от този свят завинаги.  Не можеше да продължава така – трябваше да направи нещо, за да промени живота си, да се махне, да отиде надалеч, да се почувства добре. Зарови в чантичката си – спешно имаше нужда от един-два валериана, иначе щеше напълно да рухне психически. Изсипа цялото съдържание на дамската чанта върху масата. За пореден път се учуди колко много ненужни неща има в нея – откога се канеше да направи “ревизия” и да изхвърли всички боклуци, за да не рови всеки път половин час за най-малкото нещо, но все забравяше. Измежду продуктите на козметичната индустрия, презервативите с изтекъл срок на годност, носните кърпички и хилядите разноцветни опаковки с хапчета стърчеше визитката на Мартин. Даниела се загледа в надписите върху бялото късче картон и се замисли за странната среща от предната вечер. Дали наистина го беше обидила или той просто беше добър артист и си беше изиграл ролята блестящо? Рядко се случваше някой мъж да й хареса от пръв поглед и в същото време да се опита да я заговори, да не е женен и  да не е гей. Не можеше да обясни собственото си поведение. Може би алкохолът, заедно с транквилантите и депресията я правеха уязвима и  лесно раздразнителна, затова беше подходила толкова неправилно към ситуацията. Дали пък съдбата не й изпращаше  спасителен шанс, който тя сляпо бе захвърлила, без да му обърне  заслуженото внимание? Опита се да не мисли за това. Животът я беше научил, че е по-здравословно да не вярва в чудеса. Чудесата не съществуват, най-много някой да се възползва от това, че вярваш в тях. Даниела обаче вярваше във възмездието.  Вярваше, че рано или късно всеки ще си получи заслуженото, ще плати за добрите и лошите си постъпки още тук – на този свят. Дали пък всичките й нещастия не бяха пряко следствие от надменното й поведение, от високото й самочувствие, от грешките, които беше допускала в общуването си с околните.  “Глупости, няма нищо лошо в това да си силен характер! ‘ – опитваше се да се успокои сама - “силните характери  не допускат всеки да ги мачка и трябва да поддържат някакво ниво за целта.” “Да, но все пак от малко любезност никой не е умрял” – противоречеше й вътрешният глас. Реши, че нищо няма да й коства ако мине през  ателието на симпатичния младеж и му се извини. Ей така- заради себе си, за да се почувства тя по-добре. Пък и човек никога не знае откъде може да изскочи зайчето…
Изпи два валериана и реши, че ще изчака ден-два. Какво щеше си помисли момчето, ако се изтърсеше в студиото му още на следващия ден.
-

-

Следва продължение …

Без да губи нито секунда повече, той се настани на бар-плота до Даниела и си поръча пиене. Обърна се към нея, изчака тя да направи същото и дружелюбно протегна ръка:
- Здравей, казвам се Мартин!
Настъпи неловко мълчание. Двете приятелки бяха притихнали зад нея с ехидни усмивки на лице. Даниела го изгледа с нещо средно между изненада, почуда и недоумение. Веднага си направи извода колко супер нагло и самонадеяно копеленце трябваше да е мъжът срещу нея, за да се отърве от досадната си приятелка с една единствена цел - да дойде и да я заговори. Тя не харесваше бройкаджии, женкари и свалячи, които си мислят, че всичко им е позволено, само защото изглеждат добре. От друга страна пък, какво имаше да губи? Няма друг начин да го опознае, освен ако не завърже някакъв разговор, нали?
- Даниела – тя също протегна ръка.
Той деликатно пое китката й в своята и с лек поклон опря устни в палеца си, който поддържаше дланта й отгоре.
“Целува ръка като благородник” – помисли си тя. Беше гледала  едно предаване за английския дворцов етикет по Дискавъри.  “Сега демонстрираме стил! В кой век живееш, градски?” Наложи й се да сръга с лакът Мишел в ребрата, която не издържа и нагло започна да се кикоти зад гърба й. Трябваше моментално да се възползва от първоначалното си предимство. Алкохолът й даваше допълнително смелост. Без да мисли много, тя отвори уста и чу себе си да казва:
- Какво ти дава основание да считаш, че само защото изгони горкото момиче, сега имаш някакъв шанс с мен?
- Цяла вечер следя как ме наблюдаваш. Освен това видях, че си сама, - той посочи двете й приятелки.
-  “Горкото момиче” не ми е гадже, а просто позната, която препи и реши да си ходи.
- Да бе да, нали видях как те ближе по лицето, - Даниела сбръчка носле в гримаса на престорено отвращение.
- Какво да направя като жените са безсилни пред неустоимия ми чар?
Соня и Мишел съвсем му изтърваха края. Няколко бързи, произнесени с половин уста злобни забележки, подмятания и подсвирквания долетяха от тяхната посока. Даниела се разочарова, че е попаднала на поредния тъп женкар с комплекс за малоценност и фалшиво самочувствие. Беше подхванала разговор, сега трябваше да го приключи по някакъв начин. Най-добрата стратегия в такива моменти е публичното унижение, знаеше го от личен опит. “Правиш мъжа на 5 стотинки пред всички и той сам ще си тръгне!”
Всъщност не аз, а приятелката ми Мишел се интересува от теб! – Даниела се обърна към момичетата:
- Мишел, това е Мартин. Мартине, запознай се с Мишел. Тя е влюбена в теб. Не престана да ми надува главата колко те харесва, откакто сме тук.
Мишел разтвори ръце все едно го очаква в обятията си, запърха с мигли и надменно се провикна:
- Come to me baby! Come to mama!
Мартин остана неподвижен. Лицето му придоби мрачен, сериозен вид. В очите му се четеше обида. Даниела се почувства неловко. Все пак нямаше право да се гаври с мъжете по този начин само защото са събрали смелост да я заговорят. Тя изглеждаше добре и мъжете непрекъснато се бореха за вниманието й. Това трябваше да я ласкае! Опита се да изрече нещо като извинение:
 - Виж какво, аз…
Мартин я прекъсна по средата на изречението:
- Имаш много хубава коса! Ако някога ти потрябва професионален стилист, заповядай в студиото ми. Офертата е безплатна!
Той постави визитна картичка пред нея, демонстративно подхвърли едър бакшиш на бара и пое към изхода без да е докоснал питието си. Надеждата, че ще се опитат да го спрат по някакъв начин този път остана напразна.
-

-

Следва продължение …