Писателският блог на Тишо

На вратата имаше бележка, че пратката й се намира в апартамента на домоуправителя. Картичката беше от някакъв цветарски магазин.
Злобният дядка държеше в ръцете си огромен букет от рози:
- И да не ми ги водиш такива на мене, шафрантия с шафрантия, благодари се, че не живееш под наем, защото отдавна щях да съм те изхвърлил  от моя блок!
Даниела побесня. За миг й се прииска да хване гнусния старец за врата и да го прати, където му е мястото – в ада, при другите комунисти. Негов бил блока! Ръцете й се разтрепереха, усещаше как гнева избива на повърхността и всеки момент ще се случи нещо лошо. Опита се да се овладее стихията от чувства. Вдигна дясната си ръка, но вместо да зашлеви шамар на нахалника бавно разкопча деколте, откъдето изскочи гърдата й, пристегната във фин, дантелен сутиен. Дядката онемя. Даниела грабна цветята с думите: “Мерси, много мило от Ваша страна!”, врътна се върху високия ток с добре обработено, почти войнишко “кръгом” и заслиза тичешком по стълбите на долния етаж, където живееше в наследствения апартамент на баща си. Вкъщи плака дълго време – не заради обидата, нанесена й от импотентния старец, а заради спомена за баща си. В моменти като този ужасно много й липсваше неговото уравновесено присъствие, прегръдката му, аромата на пури и скъп, вносен одеколон. По негово време хората уважаваха университетските преподаватели. Сигурна беше, че ако баща й беше жив, щеше да намери начин да затвори устата на гнусния старец.
След като се поуспокои малко, тя разопакова писмото в розовия плик с пожелания, който беше поставен внимателно между цветята на букета: “Принцесо, какво ще кажеш за един приятен уикенд в спокойната атмосфера на Ковачевица? Твой, А.”
Алекс беше единственият истински джентълмен, който Даниела познаваше - винаги добре облечен, чист и внимателен. Беше готов на всичко, за да я накара да се почувства щастлива, без да иска абсолютно нищо в замяна, освен, разбира се, целувка за лека нощ. В присъствието му Даниела се държеше като истинска дама и нямаше как да бъде другояче –този мъж беше учил и живял дълго време в Лондон с парите от реституираните имоти в центъра, чиито наем щеше да го издържа до края на живота му. Един човек, който се занимава само с хобитата си няма  как да бъде недодялан.  Страстите му бяха изобразителното изкуство, старинните монети и антикварните книги. Обикаляше цял свят, за да попълва колекцията си, веднъж дори го беше убедила да си купи картини на Жоро. Все пак Жоро беше млад художник и се нуждаеше от финансова подкрепа. Макар и да се бе усъмнил в отношенията между тях, Алекс беше платил за всяка картина в галерията, посочена му от Даниела. После й ги подари, като не запази ниото еднма за себе си. Въпреки че Алекс можеше да задоволи изцяло нуждата й от лукс, Даниела не преставаше да се вижда с Асен, който беше много по-достъпен от него и освен комфорт предлагаше сигурност и защита.  В сравнение с недодялания грубиян и чалгаджия, обаче, Алекс беше далеч по-интересна компания и съвсем не беше за изпускане. Жените се бореха за вниманието му като лъвици, но той винаги съумяваше да запази дистанция без да ги обижда. За разлика от Асен меркантилните жени не го интересуваха изобщо. Даниела се почувства поласкана от поканата му. Възможността да прекара уиекнда с този хубавец, далеч извън шумотевицата на града и светската суета - в романтичната атмосфера на Ковачевица, не беше за изпускане. Тя бързо извади телефона си и написа: “Syglasna sym. Kisses: D.” Докато се чудеше дали съобщението не е прекалено кратко и дали на не му изпрати още нещо, за да му благодари за цветята на вратата й се почука.
- Добрине, какво правиш тук…?
Добрин запуши устата й с целувка.
Вдигна я на ръце, затвори входната врата с ритник и я занесе директно в спалнята. Мускулите по цялото му тяло вибрираха от напрежението на тестостерона.

Добрин пушеше на терасата и пред него се разстилаха социалистическите панелки, зад които комините на Топлофикация пръскаха отровния си червен дим в небето. Започваше нов ден, нова надежда.
“Трябва да не допускам мекотата, която изпитвам в момента да се превърне в нормалното ми състояние” – помисли си Добрин и изхвърли фаса в небитието.
Чувстваше се добре – така, както може да се чувства само един мъж, след като са му подарили цяла нощ на самоотвержена любов. Добрин беше доминатор, обичаше да налага волята си и да стига докрай във всичко. Хората, живеещи без принцип бяха най-низките създания за него и дори мисълта за тях го отвращаваше. Даниела беше единственото момиче с принципи, което познава. Разиграваше кукленската си пиеса пред всички двукраки в панталон, които имаха нещастието да я срещнат и да се влюбят в нея, но оръжията й бяха безсилни срещу него. Той знаеше тайната й. Тя сама му я беше разказала -  как веднъж баща й се бил ядосал толкова много, че й ударил една силна плесница по дупето - толкова силна, че момиченцето се разплакало и се подмокрило в гащичките, без никой да разбере за това. Срамът и смесеното чувство на вина и радост от унижението се бяха превърнали с течение на времето в единственото състояние, в което Даниела беше способна да изпита оргазъм. Добрин я пердашеше здраво по задника и тя получаваше всичко, за което може да мечтае в леглото. Въпреки голямата им страст, обаче, тя не беше нищо повече от стока за него – богата лигла,  който си плаща за удоволствието, а на Добрин му трябваха  пари, за да успее да запази свободата си. Колкото повече, толкова по-добре.
От три години живееше извън закона. Преследваха го за убийство и въоръжен грабеж. Беше унищожил бивш офицер на Държавна сигурност, отговорен за смъртта на семейството му. През времето, когато комунистите имаха твърде много власт този негодник беше вкарал баща му в концлагер и беше превърнал майка му в курва на партийните асове, един от които я беше удушил по време на пиянско блудство. За негов собствен късмет последният беше починал отдавна. През онези мрачни години Добрин беше малко хлапе и въпреки че цял живот му бяха внушавали в колко елитен дом за сираци е попаднал, той беше запазил обидата дълбоко в себе си и знаеше името на човека, отговорен за всички злини на света.  Знаеше го от покойната си майка, която нямаше с кого да споделя горчивината от живота, освен с невръстния си син.
Добрин вярваше в отмъщението. Напук на всеобщото схващане, че злобата и яростта те изяждат отвътре, той култивираше и двете в изобилие. Те го правеха силен.  Беше чакал твърде дълго. Беше планирал сложен атентат срещу бившия Другар. Беше живял години наред с мечтата да му причини нещо наистина много лошо, толкова много го мразеше. Получи се “убийство с цел грабеж”.
Преди три години Добрин беше проникнал в апартамента му. Човекът отговорен за нещастната съдба на цялото му семейство беше заспал пред телевизора пиян. На масата до него имаше недоизпита бутилка от водка. Без да мисли Добрин го беше  очистил с металния прът от обувалката в коридора. Чушиш обувалката в края на желязото и го забиваш в окото. Толкова е просто. Сега държавата му търсеше отговорност за най-чистото дело на света - отмъщението. Мисията на живота му беше изпълнена.  Добрин беше преобърнал всичко наопаки в къщата на Другаря, за да си намери средства за препитание. Оттук нататък го очакваше дълго надбягване със закона. С няколко хиляди долара в брой Добрин беше изчезнал от света на хората завинаги.
Трудно оцеляваше в нелегалност и съзнателно трупаше все повече грехове, за да се съхрани жив. Имаше само две алтернативи  - кражбите и Даниела. Последната познаваше твърде много богати мъже, които плащаха за лукса й и успоредно с това финансираха нелегалното му съществувание, без да подозират за това. Този път му трябваха около 2000 лв. на заем. Винаги връщаше парите по някакъв начин. Не знаеше дали Даниела има възможност да събере такава сума в брой за отрицателно време, но парите му трябваха веднага, за да се махне от столицата, където следователите ходеха по петите му. Имаше планове да избяга някъде извън цивилизацията – да прекара лятото в уединение  и да се опита да започне живота си от есента наново. Как точно ще стане това трябваше да реши през трите месеца прекарани в медитация някъде из планините – там, където му видят очите. Така нямаше никакъв начин да се издаде предварително.
- Имам чувството, че ме използваш,  - прошепна още сънената Даниела в отговор на въпроса му дали е в състояние веднага да му ослужи с 2 000 лева назаем до есента.
- Няма такова нещо, котенце, знаеш, че много те обичам и няма да позволя нищо лошо да ти се случи, - Добрин я погали по главата.
- Тя се вбеси  и бутна ръката му в страни:
- Котенце ще викаш на домашния си любимец, аз не съм някаква тъпоумна кукла,  за да си мислиш, че всичко ти е позволено!
- Извинявай, сладурче, не исках да те обидя, знаеш, че винаги си връщам заемите и, че винаги можеш да разчиташ на мен, когато имаш нужда.
- Да, да, - тя го погледна с престорена обида, изписваща лека усмивка на лицето й.
Добрин потопи глава между бедрата й и леко докосна топлата тъкан на клитора й с език.
- В хладилника има мента,  - протегна се Даниела.
Добрин притича до кухнята, взе малкото шишенце, забързано го отвори и напълни устата си със свежест.  След това се гмурна обратно под чаршафите, преглътна течността, нежно облиза възбуденото връхче и започна бавно да вдишва и издишва върху него. Топло-студено-топло-студено. Спазмите на сутрешния оргазъм огънаха тялото й в дъга.

Петък вечер беше запазената вечер на Даниела с момичетата. Наричаха я “Girls’ Night Out”, беше им хрумнало от някакъв филм или отнякъде другаде, Даниела не можеше да се си спомни със сигурност. Имаше две приятелки, ако изобщо може да се говори за приятелство между жените, които бяха идеалната компания за подобен род вечери – Соня и Мишел – нахакани мадами, които не си поплюваха с мъжете, отделяха по 4 часа за грим, личен тоалет и облекло преди да излязат и в главите си имаха само една единствена цел  -да бъдат царици на нощта.
Даниела ги харесваше и се състезаваше с тях, макар че в себе си никога не би признала превъзходството на нито една от двете. Привличаха я с невъздържаното си поведение, арогантния си външен вид и огромния опит с мъжете, който имаха. И трите бяха в онази деликатна възраст около 26, в която красивите момичета вече много добре знаят какво точно искат от мъжете и как да го получат, но в същото време момичешката мечта за бяла рокля, брак, семейство и много деца започва да се превръща в почти фанатична фикс идея.
Соня беше решила проблема с децата преди една година. След като се убеди, че на тази планета няма да намери принца, на когото да посвети живота и любовта си, тя роди дете от първия мъж, който я привлече с физическото си присъствие, за да отговори на повика на природата в себе си. Заряза го още докато беше бременна, роди и остави детето на грижите на майка си. Сега живееше точно както преди – беше една освободена и ухажвана млада дама, а приятелките й тайно завиждаха за най-голямото съкровище на света – малкия Мишо.
 Мишел имаше няколко постоянни любовници и таеше надежди да сключи брак с най-богатия от тях, който по красива случайност изглеждаше най-добре от тримата. Беше повдигала дискретно въпроса на няколко пъти - достатъчно, за да разбере, че волният мъжкар с десет години по-възрастен от нея трудно може да бъде опитомен. Въпреки че Мишел имаше възможност да го убеди поне да си направят дете, тя никога нямаше да се справи със съпротивата на майка му, която я смяташе за уличница и в никакъв случай нямаше да позволи на единственото синче да сключи брак с жена от по-ниска прослойка в обществото.
Даниела беше доста по-уверена в себе си. На нея не й пукаше дали ще я нарекат “стара мома”, “курва” или “използвачка”. Беше научила най-големия урок в живота. За всеки формулата е различна, но за себе си Даниела търсеше само най-доброто. И го получаваше винаги, без да става роб на обществени предразсъдъци или на природни инстинкти. “Хората са мислещи същества и нито инстинктите, нито стадното чувство трябва да ръководят действията им, за разлика от животните, които не могат да разсъждават” –  това беше нейният девиз. Някъде вътре, много дълбоко в себе си Даниела все пак мечтаеше за семейство като по филмите  - с къща на два етажа, верен съпруг, в когото да е влюбена завинаги и няколко прекрасни малки дечица, но животът я беше убедил, че филмите са си филми, а действителността е нещо съвсем друго. Засега тя се забавляваше както може, колкото може, за сметка на всичко и всички. Именно това свое качество Даниела считаше за основно  предимство пред двете й приятелки и конкурентки. Свободата е доста скъпо удоволствие и Даниела беше готова да заплати цената.
Обикновено програмата на трите момичета за петък вечер изключваше присъствието на мъжка компания. Гаджетата можеха да почакат. Петък вечер е Girls’ Night Out.
Първо трите винаги отиваха в любимата си сладкарница, където уютните сепарета им даваха възможност да споделят на спокойствие всичко, което  имат да си кажат една на друга. След това се насочваха към любимия “Пиано бар” за няколко текили. Когато алкохолът проговореше във вените им и събудеше ловния инстинкт, момичетата избираха от “Програмата” клуб с безплатен вход за жени, заставаха на бара, запознаваха се с момчета, танцуваха с тях, флиртуваха и ги окуражаваха, докато не изпият последната стотинка, с която наглите фукльовци са излезли, след това си намираха някакво оправдание, излизаха извън клуба, качваха се в първото такси и се прибираха да се наспят у дома. Никакъв секс и никакви нови гаджета – това беше основното правило.
Даниела си оправяше прическата пред огледалото и с усмивка си спомняше за хилядите гадни номера, които са погаждали на разни загорели чалгаджии и псевдо-богаташчета. Мъжете са толкова лесни, особено когато започнат да мислят само с долната си глава. Те могат да бъдат и много опасни. Веднъж замалко да отвлекат Мишел в някаква кола. Според думите й пияните мъжаги са щели да я натъпчат с наркотици и да блудстват с безсъзнателното й тяло цяла нощ. За да избегнат подобен род опасни ситауции, момичетата си бяха изготвили стратегия, която включваше три основни правила – да бъдат винаги заедно, да познават лично с охраната на клуба и да отказват всякаква дрога.  Вече познаваха по-голямата част от охранителите в софийските клубове. Достатъчно беше само да изпушат по една цигара пред входа на заведението, да се порадват на мускулите и телосложението на мъжагите на глас и тайничко да помолят един от тях за услуга. Лъжата с бившия приятел вършеше чудесна работа. Даниела се навеждаше към ухото на охранителя и му прошепваше нещо от рода на: “Искам да те помоля за една малка услуга, надявам се, че няма да ми откажеш!” Отговорът винаги беше повече от положителен. След това тя съчиняваше поредната история за бившето й гадже, което току що видяла да влиза в клуба и, което все още я преследвало по всякакъв начин, бил грубиян и използвал сила, когато се напиел, ако може да му каже две думи на излизане, в случай, че се наложи. Естествено, ролята на бившия приятел можеше да изиграе всеки досадник, позволил си малко повече с едно от момичетата, стига те да решаха, че това е начинът да се оттърват от него, а това беше един доста болезнен край на вечерта за прекалено нахалните типове.