Писателският блог на Тишо

Мартин се отби пътьом през автомивката. Нещата се подреждаха толкова добре  - предстоеше му една седмица на море с най-чаровното момиче на света, нямаше как да не излъска „Мини Купър”-а до блясък  преди пътуването. Искаше всичко да бъде перфектно. На морето щеше да разбере всички тайни, които Даниела все още грижливо пазеше от него. За пръв път в живота си срещаше момиче, с което може да общува на всякакви теми и, което не се интересува само от себе си и от външния си вид. Компанията й беше повече от приятна. Освен това Даниела имаше особено съблазнително излъчване и мъжете го усещаха инстинктивно. Чудеше се каква ли история има зад гърба й? Дали някога щеше да узнае поне част от нея? Колкото и да не му се искаше да се поддава на подобни емоции, Мартин усещаше, че започва да се влюбва. Достатъчен беше само фактът, че не се стремеше да прави секс с божественото й тяло на всяка цена. Самото й присъствие, близостта й го караха да се чувства спокоен, щастлив, изпълнен, цял. Какъв контраст имаше душевното му състояние с живота на момчетата, които миеха колата му в автомивката – потни, мръсни, за нечовешките си усилия по 12 часа на ден получаваха жълти стотинки. Мислено благодари на Бога, че не е на тяхно място в момента и се помоли никога да не му се налага. Той беше красив и интелигентен, имаше собствен бизнес, работеше чиста и уютна работа, която му харесва  и беше в началото на една голяма любов. Какво повече можеше да иска от съдбата? Милиони левове? Миларди?
- Не, благодаря! – Мартин махна с ръка на сервитьорката, която му предложи още нещо за пиене. 
Повика сметката. През прозореца видя, че колата му е готова. Ярко зеленият металик блестеше в цялата си прелест. Остави щедър бакшиш и доволен подкара прясно измитото возило към апартамента на Даниела.
На булевард „България” бяха паркирани две патрулки и четири моторизирани полицая. Ченгето му направи недвусмислен знак да спре - полицейската палка сочеше в най-дясното платно.
„Сега пък какво става?” – раздразни се Мартин  - „Точно днес ли трябваше да ме спрат?” Погледна си часовника, закъсняваше с повече от десет минути.  Защо бяха толкова много ченгетата? Търсеха ли някого? „Сигурно пак са убили някой мафиот” – помисли си той и с досада отби в страни. Опита се да си придаде възможно най-любезен вид. Искаше да се махне оттук час по-скоро.
- Добър ден, лейтенант Тодоров, документите за проверка! – Представи се ченгето.
Мартин послушно подаде през прозореца книжката,  в която грижливо беше подредил всички документи за колата. Ченгето им хвърли бърз поглед и заповяда:
- Изключете двигателя и излезте от автомобила!
- Какъв е проблемът? Извършил ли съм някакво нарушение, господин полицай?
- Правим рутинна проверка. Изключете двигателя и излезте от автомобила!
Мартин нямаше друг избор, освен да се подчини.
- Отворете багажника на автомобила!
С досада той изпълни и това нареждане. Полицаят светна с фенера си и щателно започна да изучава съдържанието на малкия  багажник на Мини-купъра. Нищо не му липсваше -  върху прясно измития мокет прилежно бяха подредени въже, аптечка, пожарогасител, инструменти, сигнален триъгълник и крик. Имаше и някаква найлонова торбичка, натикана в ъгъла. Мартин се ядоса как може да са пропуснали толкова голям боклук в автомивката. Ченгето се обърна към групичката на моторизираните полицаи:
 - Колеги, мисля, че имаме проблем!
 - Но….. – опита се да възрази Мартин.
Пред смаяния му поглед полицаят се пресегна, извади найлоновата торбичка от багажника, отвори я и изсипа съдъжанието й на земята. Беше пълна с марихуана.
  - Какво ще кажеш за това, а? – Ченгето му зашлеви силен шамар с опакото на ръката си. Още преди Мартин да успее да се съвземе от шока, някой силно изви ръцете му назад, сложи му белезници и започна да го претърсва щателно.  След като обискът приключи, започна боят. Биха го безмислостно, по цялото тяло – на средата на булеварда - пред ужасения поглед на шофьори и минувачи. Биха го докато не изпадна в несвяст.

***

Злати Георгиев затвори телефонната слушалка, запали цигара и си доля още ракия. Беше доволен от чутото. Всичко вървеше по план. Оттук нататък процедурата е ясна: арест, снемане на показания, мярка за неотклонение „задържане под стража”, дознание, образуване на следствие и наказателно дело. Делото нямаше да отнеме повече от месец, месец и половина. Имаше достатъчно свидетели и веществени доказателства, за да го тикнат зад решетките по бързата процедура. Никой нямаше да повярва на версията, че  са му „пробутали” стоката в автомивка. Макар да беше с чисто криминално минало, за такова количество не му мърдаше ефективна присъда. 
Копеленцето, заради което дъщеря му едва не загуби живота си в болницата щеше да плати скъпо и прескъпо за това.  Злати Георгиев използва всичките си връзки след 10 години вярна служба в прокуратурата, за да проследи и натопи келеша. Михаела беше изпила три опаковки диазепам с алкохол заради него. Добре, че я завариха навреме. Стомашните промивки успяха да изчистят отровата, но любимата му дъщеричка все още не можеше да се съвземе от шока на преживяното и страдаше от дълбока депресия.
На всичкото отгоре се оказа, че познава собственика на автомивката, където копеленцето си мие чисто новата кола  почти през ден. Светът е малък! Успя да убеди собственика да постави известно количество трева в багажника без никой да забележи, след като момчетата приключат с чистенето. Старото приятелство, дребните услуги от миналото и твърдият тон свършиха чудесна работа.  Мартин беше редовен клиент на автомивката и едва ли щеше да тръгне да проверява дали са изчистили багажника добре. Останалото беше въпрос на два телефонни разговора с бивши колеги в полицията – единият, за да набави необходимите нелегални съставки, а другият, за да подаде сигнал и да организира ареста. Георгиев беше пенсионер, но все още имаше връзки тук-таме. Дъщеря му, естествено, никога нямаше да разбере за случилото се. Нямаше нужда да разбира. Важното бе, че справедливостта възтържествува!

-

-

-

-

                                                                   - КРАЙ -