Писателският блог на Тишо

Отново сама в празния си, зловещ апартамент, който й напомняше за депресията, изолацията и загубата на Жоро, със свито сърце Даниела разсъждаваше върху провалите в жалкия си живот. Беше загубила баща си - единствения човек на този свят, който я обичаше истински, твърде рано. Макар и да беше жива, майка й не съществуваше за нея. Опитите й да се сдобие с всичко, което остана след смъртта на професора оголиха истината за алчния й, завистлив и злобен характер. Никога не се беше разбирала с майка си – мразеше я още от малка заради безкрайните шамари, обиди и унижения, които трябваше да изтърпи. Някои хора просто не стават за родители и никога не бива да допускат да имат деца.  Майка й беше точно такъв човек – ревнуваше собствената си дъщеря от мъжа си, дори открито го обвиняваше, че блудства с нея, при това пред негови приятели. Интелигентният мъж мълчаливо и с дълбоко прикрита обида понасяше тези унижения с една единствена цел – да запази семейството си цяло в името на едничкото нещо, което имаше по-голям смисъл от науката в живота му  - Даниела. Беше сигурна, че ранната гибел на баща й до голяма степен се дължи на нервите, които хабеше, на обидите, които беше принуден да търпи, на обвиненията в изневери след всяка командировка в чужбина и на безкрайните скандали в къщи, които го държаха в постоянно състояние на напрегнато очакване. Даниела не беше сигурна дали баща й е бил верен на съпругата си. Това нямаше никакво значение. Знаеше едно със сигурност – отвратителната й майка му завиждаше дори за това, че има възможност да пътува в чужбина. Неведнъж и дваж той й беше предлагал да я вземе със себе си – да й покаже Прага, Източен Берлин, Москва, Будапеща. Другарите от научно-изследоватеския център водеха редовно жените си по екскурзии - поне веднъж годишно. В моменти като този майка й се правеше на недостъпна, горда и самостоятелна. Нея не можеха толкова лесно да я купят само с някаква екскурзийка в друга страна, тя беше над тези неща..  “Толкова си жалка, мамо!” Даниела се разплака. Чувстваше се като пълен сирак. Самотата я стискаше за гърлото и зловещо шепнеше в ухото й, че няма човек, който да може да живее щастливо без любов. В крайна сметка никой не я обичаше истински.
Замисли се за мъжете – те винаги искаха едно и също – само секс. Припомни си колко зле се беше отнесла с Християн. Доповръща й се от мисълта за унижението, което изпита онзи следобед, в който мутрата Асен заплаши да й чупи врата ако не му върне всички бижута, които й е подарил. Подтисна се още повече от спомена за начина, по който уж деликатният Алекс се беше възползвал от нея - как я беше завел на планина само и само, за да я изчука за последно и да й съобщи, че възнамерява да сключи изгоден брак, който ще го направи още по-богат. Единствената светлина в живота й – артистът Жоро си беше отишъл от този свят завинаги.  Не можеше да продължава така – трябваше да направи нещо, за да промени живота си, да се махне, да отиде надалеч, да се почувства добре. Зарови в чантичката си – спешно имаше нужда от един-два валериана, иначе щеше напълно да рухне психически. Изсипа цялото съдържание на дамската чанта върху масата. За пореден път се учуди колко много ненужни неща има в нея – откога се канеше да направи “ревизия” и да изхвърли всички боклуци, за да не рови всеки път половин час за най-малкото нещо, но все забравяше. Измежду продуктите на козметичната индустрия, презервативите с изтекъл срок на годност, носните кърпички и хилядите разноцветни опаковки с хапчета стърчеше визитката на Мартин. Даниела се загледа в надписите върху бялото късче картон и се замисли за странната среща от предната вечер. Дали наистина го беше обидила или той просто беше добър артист и си беше изиграл ролята блестящо? Рядко се случваше някой мъж да й хареса от пръв поглед и в същото време да се опита да я заговори, да не е женен и  да не е гей. Не можеше да обясни собственото си поведение. Може би алкохолът, заедно с транквилантите и депресията я правеха уязвима и  лесно раздразнителна, затова беше подходила толкова неправилно към ситуацията. Дали пък съдбата не й изпращаше  спасителен шанс, който тя сляпо бе захвърлила, без да му обърне  заслуженото внимание? Опита се да не мисли за това. Животът я беше научил, че е по-здравословно да не вярва в чудеса. Чудесата не съществуват, най-много някой да се възползва от това, че вярваш в тях. Даниела обаче вярваше във възмездието.  Вярваше, че рано или късно всеки ще си получи заслуженото, ще плати за добрите и лошите си постъпки още тук – на този свят. Дали пък всичките й нещастия не бяха пряко следствие от надменното й поведение, от високото й самочувствие, от грешките, които беше допускала в общуването си с околните.  “Глупости, няма нищо лошо в това да си силен характер! ‘ – опитваше се да се успокои сама - “силните характери  не допускат всеки да ги мачка и трябва да поддържат някакво ниво за целта.” “Да, но все пак от малко любезност никой не е умрял” – противоречеше й вътрешният глас. Реши, че нищо няма да й коства ако мине през  ателието на симпатичния младеж и му се извини. Ей така- заради себе си, за да се почувства тя по-добре. Пък и човек никога не знае откъде може да изскочи зайчето…
Изпи два валериана и реши, че ще изчака ден-два. Какво щеше си помисли момчето, ако се изтърсеше в студиото му още на следващия ден.
-

-

Следва продължение …