Писателският блог на Тишо

Споменът за нокаутиращия юмрук го изпълни с погнуса и го накара да потрепне. Християн напипа носа си, за да провери дали всички костици и хрущяли са зараснали правилно. Изпита силна болка.   Крилото на самолета се наклони надолу и пред погледа му се простря цялата гротескна красота на потъналата в смок София. Над нея блестеше безкрайната синева на неизвестното бъдеще. Светлорозовите перести облачета някак от само себе си подсказваха, че то може и да не е чак толкова лошо. Той се усмихна  самодоволно и отново погледна надолу, към мръсния град, където се надяваше да остави цялата болка и унижение на досегашното си съществуване. Усети толкова силен прилив на гняв, че му се прииска да се изплюе върху стъклото, да вика и да крещи. Огледа се. Нямаше да бъде удобно пред толкова много хора.
Вместо това стисна устни, сви юмруци, затвори очи и едва доловимо изцеди през зъби: “Проклета да си, КУРВО, ти и всичките ти нещастни ебачи!”
Изведнъж се почувства по-добре. Някак по-лек, готов да полети. Всъщност вече летеше – напред – към новия си живот. Усмихна се при мисълта за безкрайните възможности, които го очакваха и натисна копчето на стюардесата. Поръча си скоч. Да пие алкохол беше едно от многото неща, които трябваше да научи.    
-

-

Следва продължение…