Писателският блог на Тишо

Разплаканите очи на Михаела гледаха през прозореца на таксито, но не виждаха нищо. Глупавите думички, които обичаха да попълват нейните приятелки в разни лексикони и сайтове за запознаства от рода на:  «мразя лицемерието, лъжата и предателството»  започваха да придобиват все по-истиснки смисъл за нея. Нямам нищо по-отвратително на света от това да бъдеш излъган и предаден от лицемер! Чувстваше се като най-незанчителната прашинка във Вселената. Заради този нещастник заряза гаджето си, скара се с приятелката си, започна да лъже родителите си, изхарчи си всичките спестявания, за да му купи подарък, влюби се в него и какво получи – два часа физическа болка, срещу която нямаше как да възрази, пак от любов, и накрая – най-гнусното унижение, на което може да бъде подложена една жена, не - едно влюбено дете, което си играе на жена. Това, че току що е взела паспорт не я превръщаше  автоматично във възрастен. Сега го рабзираше по-ясно от всякога. Възрастните лъжат, възползват се един от друг, манипулират и си причиняват болка. При тях няма истиснки чувства, приятелски взаимоотношения, дори любовта им е наужким.
Без да подозира, че на задната си седалка вози най-нещастното човешко същество на планетата, шофьорът закова спирачки пред нейния блок и й поиска  «шест и трийсе, ако имате дребни, щото немам да ви върна!»  Бяха й останали точно десет лева. Хвърли банкнотата на предната седалка и с натежало от мъка сърце изтича към дома на родителите си, като тайно се надяваше още да не са се прибрали от работа. У тях нямаше никой, ала това й се стори дори още по-депресиращо. Спешно трябваше да поговори с някого, да изплаче мъката си, но с кого? Единствената й приятелка я мразеше заради връзката й с Мартин. Едва сега Михаела разбра колко е била права, а през цялото време си беше мислила, че всичко е от ревност. Да говори с родителите си беше немислимо. Бившето й гадже я нарече «курва» и дори се опита да й зашлеви шамар пред целия клас, когато тя го помоли да се разделят за известно време, за да могат да решат дали има смисъл да продължават връзката си, дали наистина са създадени един за друг. Остана сама в празната си стая със своята мъка – прекалено силна за лесно ранимо и чувствително същество като нейното. За миг през главата й мина мисълта да се обади на Мартин. Не, не можеше да падне толкова низко, та той току що я беше изхвърлил от тях като уличница, веднага, след като я  беше чукал. Какъв нещастник! Заслужаваше да умре! Да отиде в полицията и да съобщи, че е станала жертва на изнасилване? Абсурд да преживее такъв кошмар! Би било истинско унижение – да се обяснява на родители, ченгета, после историята щеше да се разчуе, да разберат учителите й, цялата гимназия. Освен това родителите й бяха заети  с непрекъснати скандали, бяха на последния етап преди развода, нямаше да й обърнат никакво внимание. Докато подобни мисли се блъскаха в главата й, Михаела не спираше да плаче и с подпуханло лице обикаляше от стая в стая, сякаш търсеше нещо, без да знае какво е то. Просто не можеше да се спре на едно място. Толкова силна беше болката й. В барчето на баща й имаше бутилка недоизпито уиски. Тя изхвърли капачката и надигна бутилката. Горещият спирт запали дробовете и гърлото й, опита се дори да излезе през носа. Михаела се задави силно, извика от изненада и едва успя да си поеме дъх. Захвърли бутилклата настрани и побегна към банята, за да се поддаде на мощния  спазъм за повръщане.
Повръща и плака на глас докато цялото й тяло не се изсуши, гласните й струни се изтощиха и краката й спряха да я държат. Задушена от собственото си отчаяние, тя се свлече до мивката и потъна в продължително, неводещо до нищо мълчание.
С последните капчици енергия, които й бяха останали, Михаела  се втурна към спалнята, намери аптечката на майка си, извади две опаковки диазепам и едно по едно изсипа всичките хапчета в шепа. Напъха ги в устата си. Организмът се опита да извхърли и тях. Бързо се втурна обратно към банята, пусна водата и наведена над мивката с мъка принуди горчивата, суха отрова да слезе надолу по гърлото й.
-

-

Следва продължение…

Споменът за нокаутиращия юмрук го изпълни с погнуса и го накара да потрепне. Християн напипа носа си, за да провери дали всички костици и хрущяли са зараснали правилно. Изпита силна болка.   Крилото на самолета се наклони надолу и пред погледа му се простря цялата гротескна красота на потъналата в смок София. Над нея блестеше безкрайната синева на неизвестното бъдеще. Светлорозовите перести облачета някак от само себе си подсказваха, че то може и да не е чак толкова лошо. Той се усмихна  самодоволно и отново погледна надолу, към мръсния град, където се надяваше да остави цялата болка и унижение на досегашното си съществуване. Усети толкова силен прилив на гняв, че му се прииска да се изплюе върху стъклото, да вика и да крещи. Огледа се. Нямаше да бъде удобно пред толкова много хора.
Вместо това стисна устни, сви юмруци, затвори очи и едва доловимо изцеди през зъби: “Проклета да си, КУРВО, ти и всичките ти нещастни ебачи!”
Изведнъж се почувства по-добре. Някак по-лек, готов да полети. Всъщност вече летеше – напред – към новия си живот. Усмихна се при мисълта за безкрайните възможности, които го очакваха и натисна копчето на стюардесата. Поръча си скоч. Да пие алкохол беше едно от многото неща, които трябваше да научи.    
-

-

Следва продължение…

Пухестото бледо лице на мазния англичанин висеше в гримаса на очакване. Току що бяха съобщили на Християн, че получава стажанското място в известна лондонска одиторска къща.  Даваха му възможност да се докаже през трите години на засилено учене и работа. След това имаше опция да получи работа в същата компания срещу възнаграждение, за което е срамно да се говори в България.
Всеки друг на неговото място би плакал от възторг. Християн сдържано благодари на господина за отделеното време и за гласуваното доверие, увери го, че няма да остане разочарован от съвместната им работа за в бъдеще, прибра си документите и излезе от стаята за интервюта. “Хора с мозък в главата се търсят под дърво и камък в целия свят, да!” – помисли си той на излизане, но тази мисъл някак не успя да го извади от мрачното състояние на духа, в което се намираше.
Кандидатства за стажанските програми без да има ни най-малка представа колко лесно е за човек като него да получи подобна възможност. Западните компании наистина изсмукваха мозъците на България, но този макроикономически проблем изобщо не занимаваше съзнанието му в момента.
Едиснтвеното, за което можеше да мисли бе Даниела. За него тя олицетворяваше българската жена. Напускаше България и жените й, които очевидно го отхвърляха, за да отиде и да си потърси късмета някъде другаде, за да  започне всичко отначало.  Не можеше да понася мисълта, че на тази възраст е все още девствен. Често си представяше живота като игра на шах-мат. Добрите играчи умеят да играят и да печелят на няколко дъски. Пред себе си Християн виждаше две: едната беше дъската на професионалния живот, на счетоводството, финансите, кариерата, възможностите. Тук беше спечелил всички партии. Другата шахматна дъска представляваше личния му живот, където не беше успял да вземе дори реми.  Цената му се струваше твърде висока, прекалено несправедлива, трябваше да промени нещо, но какво?
Беше прекарал последната седмица в непрекъснати опити да си спечели обратно благоразположението на коравосърдечната кучка Даниела.  Вътре в себе си усещаше, че подобни усилия не си заслужават и, че не водят до никъде, но нямаше идея как да постъпи по различен начин. Единственото, което искаше е да я види за последно преди да замине. Тя не отговаряше на имейлите му, на ес ем есите, не си вдигаше нито мобилния, нито домашния телефон. Веднъж дори беше събрал смелост да почука на входната й врата. От вътре се чуваше разговор и приглушен смях, но никой не си направи труда да отвори. Почувства се толкова унизен, толкова празен. Дали Тя имаше представа колко много е страдала душата му заради нея? Християн се съмняваше дълбоко в това. Никога досега не беше изпитвал омраза към друго човешко същество, но след онзи унизителен следобед, прекаран пред входната й врата, започна да усеща как постепенно натрупваната с времето тъга и копнеж по Даниела започват да разяждат идеалистичната му любов и да я превръщат в чиста омраза. Омраза, която се храни с несподелена любов толкова бързо, че заплашва да го погълне целия.
Закле се пред себе си, че ще даде последен шанс на любовта и ако тя отново го пренебрегне, ще я прокълне в ума си и ще забрави за нея. Завинаги.
От офиса за човешки ресурси Християн се насочи директно към дома на  Даниела. Седна на една пейка пред входа и зачака. Рано или късно Тя щеше да мине оттук и той щеше да говори с Нея. Щеше най-после да й обясни всичко, което чувства, да излее  цялото съдържание на измъчената си душа. Съмняваше се това да има някакъв ефект, но така поне Тя щеше да знае колко много страда той, колко я обича, колко самотни са дните и нощите му без нейната усмивка.
Прекара на пейката часове. Започна да се сдрачава и да става хладно. Беше от онези проветриви летни вечери, в които  човек може да изпита истински студ, ако не е облечен подходящо. Вятърът редуваше ту студени, ту топли вълни, които пронизваха тялото му и го караха да трепери. Той преглътна и това. Какво толкова, щеше да се простуди, едва ли страданията му можеха да станат кой знае колко по-големи. През целия си живот не беше чувствал някога да е слизал по-долу от настоящия момент. Часовете минаваха, а той продължаваше да чака. Хората влизаха и излизаха от блока, някои се прибираха от работа, други излизаха, за да се потопят в нощния живот на столицата. Никой не му обръщаше внимание. Просто един тъжен човек, който  чака нещо. Днес ги има навсякъде.
С напредването на вечерта и хората оредяха. Вятърът спря. Настъпи тишина, нарушавана единствено от далечния грохот на автомобилите по Цариградско и от жуженето на щурците от поляната пред блока. Християн се почувства още по-самотен и изоставен.  “Какво по дяволите правя тук?” – Запита се на глас – “Може ли да съм толкова тъп и да стоя часове наред да…”  -  монологът му се прекъсна от ксеноновите фарове на приближаващ автомобил. Луксозното возило бавно паркира точно срещу входа - на два метра от него. Християн се опита да различи фигурите на хората вътре, но тъмните стъкла и вечерният здрач правеха това невъзможно. Освен това, фаровете светеха директно в очите му. “Какъв простак, защо не вземе да ги спре шибаните фарове, а?!” Колата стоеше  неподвижна, с включен двигател и осветяваше с призрачно синята си светлина самотното момче пред входа. Християн имаше чувството, че пред него е застанало някакво свръхестествено, високотехнологично чудовище и се опитва да го хипнотизира със зверските си, ксенонови очи. Тъкмо да вдигне ръце, за да се предпази от заслепителната светлина, когато и двете предни врати на возилото се отвориха едновременно. От едната страна се показа елегантната фигура на Даниела, облечена в свежа лятна рокля на цветчета. От другата врата се изсипа тежкото набито тяло на някаква мутра.   Мутрата го посочи с пръст и попита:
 - Тоа ли е?
Не получи отговор, само леко кимане с глава.
- Даниела, аз….
Тежък юмрук в лицето го запрати далеч извън света на човешките сетива. Настъпи абсолютна тъмнина.
-

-

Следва продължение…